Сънят на сенките (второ допълнено издание)

Колко души от миналото се движат в съзнанието ми!

Съществува истинска реалност, в която ние живеем и ходим.

Има, казват, свят след смъртта, където мъртвите пребивават.

Но в моята памет са настанени както живи, така и мъртви – с равни права.

Те се срещат помежду си, ръкуват се, разговарят и споделят мнения; целувки и конфликти възникват между тях – живи с мъртви, мъртви помежду си или пък само сред живите.

Аз също общувам със всички тях – разлика не усещам.

Надеждата е там: смъртта изглежда като врата към нечия памет,

където ще имам равно място до живите...

Из „Автореквием“ (1980)

ЗАБРАВАТА Е ПО-УЖАСНА ОТ СМЪРТТА

Все по-малко утешителни думи мога да ти предложа за бъдещето на нашата родина, скъпа Яна. Разбирам все по-добре колко безизходно е положението ни – нещастията ни произлизат не само от бедността. Престъпленията, алчността, лицемерието и егоизмът завладяват обществото; корупцията навсякъде процъфтява - всичките тези проблеми никак не са просто резултат от материалната ни лишеност.

По-правилно би било да кажем, че именно тези недостатъци водят до бедността ни. Духовната ни пустота предшества физическата.

Това явление е дълбоко залегнало във времето.

Както знаеш много добре самата истина за древните цивилизации идва благодарение на култовете към покойниците. Нямаше да научим почти нищо за Египет без пирамидите им; траките оставиха след себе си своите надгробия; няма какво да знаем за етруските или римляните без техните гробища;

Почитанието на мъртвите е знак за надеждата у един народ - че той има бъдеще. Когато един народ просто оцелявя ден за ден без перспектива - такъв народ забравя своите предшественици.

Можеш ли да предположиш кой народ става дума?

Къде можем да намерим гробовете на българските ханове или царе? На болярите или обикновените граждани от миналото?

Да питаме ли откъде останаха гробовете на Паисий Хилендарски , Раковски , Левски , Ботев ?

Как така тракийските некрополи оцеляха през вековете при нас докато българските изчезнаха?

Наистина ли ги е имало някога?

Или сме погребвали починалите си като животни?

Разбирам колко тежък е този въпрос и оценявам ужасния му характер — но истината няма нужда да търсим в тъмното минало…

Градове като Рим притежават известни гробища; Лондонската територия предлага подобна атмосфера… Знаеш ли Новодевичито гробище в Москва? Гледала ли си местата за вечен покой в Санкт Петербург или Букурещ?

Навсякъде по света домът на мертвеците изглежда толкова красиво и чисто както градовете на живците.

Погледнете нашинята! Какво виждаме:

бурени плетащи около запустели места със зловонни надгробия?! Имената изтрити! Изгнили кръстове... Всичко това говори само едно: немара!

Такова положение трудно бихме могли да видим даже при най-бедственото общество .

Древните римляни казвали: "Смъртта променя добродетелството". Те учели децата си чрез примера даван от ушлия мир . А какво правим ние?

Отива ли си някой завинаги отсечено го забравяме — никой знак остава незабелязан зад него .

Защо удивлени сме тогава когато циганско племе крадат бюста например Яворов ? Защо очакваме уважение от чуждите държавици щом сами унижаваме спомена чакане величащии наши достойници ?

Не зная как иначе можехме но помня че корена крепости черпят своя сок под земята а ние посегнали върху наследството което те представляват ...

Заплахата сгушила България ме тревожи още повече…

Забравянeто e дaлeче повредила oтколкотo cмьртta !

Ето защо ще ти разкажа малко истории дали достойства мен заслужили личности които напуснали живота но продължават присъзнание меня!