Зазидани

В страниците на тази книга се разказва за старица, която вплита своите предсказания в гоблени. С бод след бод и цветен мотив тя извезва бъдещето на жителите от едно село, сгушено под една ревнива планина, която изисква взривяване, за да пропусне влака си – единствената привилегия дотогава е била реката. Времето напредва - новият век идва след голямата война и селото започва своята трансформация; сюжетът проследява три поколения през миналия век на място с двуглав козел, баячки, лечители и скрито съкровище – случки като сънища и сънища по-реални от самия живот.

Ако този стил ви навява асоциации с магическия реализъм, сте прави. „Зазидани“ не е типичен исторически роман за България; тя принадлежи към онзи магичен начин на разказване, който се зароди в Латинска Америка през средата на 20-ти век и продължава да вдъхновява света. В книгата селото няма име; то носи със себе си сто години самота там, където за здравината на строежа трябва да се затвори сянката на човек.

Събитията може би няма да останат запомнени – те са криволичещ фон подобно на българската история през XX век върху който незабравими герои преплитат съдбите си в неумолима българска орисия. Забутано някъде в Северозапада това село има връзка със света: ще проследим неговите деца както в студения руски лес, така и в горещата пустиня Израел. Бях убедена, че тези герои не могат да бъдат плод само на авторското въображение - толкова реалистично изглеждат; вероятно само имената им са измислени. Авторът Петър Маринков ми сподели обаче: "Не всички", тъй като част от тях носят истинските имена на мъжете и жените от неговото родословие.

Но най-забележителното при „Зазидани“ е езикът й – той ни е познат и близък още от детството ни когато бабите ни приспиваха със завладяващи приказки.
Веселина Седларска