Заветът на Медея

Красен Камбуров е важна фигура в българската литература, която сякаш умишлено остава незабелязана от повърхностните любители на книгите. Независимо от това, или може би точно заради него, в настоящия роман авторът ни води към читателските поколения, които все още не са потънали в масовата безвкусица. В избраната форма на кореспонденция между Сенека и Луцилий стилът е интимен и динамичен, често обогатен с философски размисли на остаряващия Сенека. Тази структура позволява както интензивни монолози, така и диалози между главните герои на различни светогледни нива. Камбуров използва композиционния подход с „летящ кораб“, пълен със смесени митични и реалистични персонажи. Романът не предлага готови отговори; вместо това поставя редица въпроси, свързани както с днешната действителност, така и с бъдещето. Авторът предоставя напълно аргументирани възможности на читателя да се развие психически в собственото си пространство чрез допълнително съвременно развитие на сюжета и идеите.