Нещата, за които мълчим

Да разчупиш оковите на нетърпението, да се издигнеш... Погледни как жеравът възвишава се тихо и без усилия, той е всичко въздух, деликатна рана в небесната синьо-та. Неговата сянка бавно избледнява до малка точка, до лекота, до спомен – като слънчева светлина в окото на момиче. Светът изглежда остър, дребен и безмилостен; болката му намира покой в гърдите си и утихва дълбоко скрита там. Когато полетиш – като жерав, освободил се от дървената клетка на заблудите. Най-сетне цялостен, уязвим и отвъд пределите.