Пансионът

„В началото бяха железопътните релси.“ С тази многозначна метафора стартира романът на Пажински – философска история за завръщането и заминаването, за идентичността и преходността, представляваща вълнуваща археология на паметта. Влакът спира на малка гара в курортно селище близо до Варшава, а пътят води героя обратно към еврейския почивен дом от детството му. Пансионът, който някога е бил изпълнен с живот, сега се населяват от възрастни хора - оцелели след Холокоста; те са уморени сенки, които обитават музея на спомените. От това място започва краткото пътуване назад във времето – реалност, разпокъсана като сън и която може да бъде сглобена единствено от фрагменти: снимки с избледняли надписи, разпадащи се изрезки от вестници и случайно изплували думи или събития. Включени в деликатна игра между тях, тези парчета за миг оживяват и преминават през пластовете на времето, само за да се потопят дълбоко в старозаветната му същност. Тъжното-иронично повествование запознава читателя с ритуала на паметта, където звучи гласът на третото следвоенно поколение. То не носи вина, но има следи от травмите си; настоява за опрощение и търси отговорите скрити зад историческите факти.