Творчеството на Никодим Светогорец и Атонският неоисихазъм

В религиозната литература на Балканите през XVIII и XIX век, се търсят нови езиково-стилни подходи с цел да се направят достъпни богословските и поучителните текстове за широката християнска аудитория. Никодим Светогорец, който е част от дамаскинарската традиция в книжовността, продължава просветителския път на авторите, публикували във Венеция важни книги на народен гръцки език. Неговият значим статус като реформатор на църковните книги вдъхва нова сила към стремежа за културна и духовна общност на Балканите, което оказва влияние върху бъдещето на образователните центрове, където ще учат български писатели.

Изследването разглежда за първи път сложния въпрос относно движението "коливари" - монасите от Света гора, които работят за възстановяване на каноничността в църковните обреди. Основният им мотив е да приведат православието в съответствие с наследството му от светиотците. Реформаторското движение сред тях води до появата на книжовна общност включително известни личности като Неофит Кавсокалевит и Атанасий Пароски. Професор Донка Петканова проучва влиянието на произведенията на Агапий Критски върху българските възрожденски текстове.

Систематизацията и анализа на творбите на Никодим Светогорец предоставят основа за изследванията от страна на българските учени чрез труда Мариалена Карамузи.

Друг аспект от дейността му е неоисихазмът – философско-религиозно течение. Изследването поставя акцент върху идеята как коливарското движение представя визията за гръцкото Възраждане в контекста наложени идентичности под османска власт.

Неоисихазмът често беше пренебрегван; само напоследък започнахме да разбираме неговото значение в образоваността — особено когато става дума за демократизиране церемонията около религията. Но все още остава нерешен въпросът как точно той допринасял към високия богословски хуманизъм преди османското завладяване.

Този период носи непримирима реакция срещу деградацията във балканското християнство, заплашено от повърхностното отношение към религията. Неоисихазмът връща основополагающ принцип: ежедневната практическа ангажираност със Словото Божие задължава вярващите.

Обществената ситуация в Света гора предпоставя необходимостta исихазмът да бъде адаптиран в манастирска форма чрез водачеството паисианци и Никодим—единственият начин това може да стане при наличието единствено там оцелели архиви след XIV-XV век.

Характерно е обаче че неоисихазмът правейки опити да сакрализира традиционната култура понякога игнорира собствената си народна култура - противоречие между модерното мислене и фолклора оставя отпечатък у нас днес

Книга «Добротолюбие» например демонстрира как светската агиография постепенно преминавa към повествование основано повече сюжетно развитие отколкото дидактически норми.

Накратко книгата предлага детайлно проучване зад тенденции многообразием различаващи се както исторически така и литературоведчески анализ типичен особености присъстващи тогавашната общественост
Периода VIII–IX века се явява преход между строгoто дидактично обучение до по-свободното разказвачество интегриращ факти реалии .

Заключението би могло систематично оценявано предложено успоредяване развитиe модулирани ефекти изучаванl изпращани факторизиране влияния генерирали изменения социално-културния живот .