Православие и постмодерност

Духовната функция на православието и исихасткият подход се противопоставят на съвременния секуларен дискурс. Личностното битие на човека, т.е. неговото съществуване като "просопон" или лице, е отпечатано от Бога върху създадената човешка природа по Неговия образ.

Човекът може да бъде истински лице само в контекста на самосъзнание за Другостта и единствено в перихорезис с всяко друго съществуване, тоест чрез връзките си с другите. Въпросът за личността както в православната традиция, така и извън нея, се разглежда в диалектичен контекст спрямо общността (по З.Бауман). Божественото Триединство служи за модел на взаимоотношенията между индивидуумите и обществото, между "лицето" и колективните структури.

Пред постмодерния християнин стоят важни предизвикателства: реално преобразяване на участието му в Църквата към живот посветен на любовта "во Христе", подобно на динамиката в Божественото Триединство, което следва да се разпростре из цялото общество. В рамките на диалектиката между лична и колективна духовна отговорност относно злото във съвремието, личната трансформация е ключова стъпка към социалния и духовен метаморфозис.

Християнският опит – православният литургичен и мистериален живот – представляват основа за такъв тип нагласа; обаче тя не бива да преминава през опасности от "секуларна типолатрия". Необходимо е да укрепим осъзнаването си относно активната духовна и материална подкрепа към нашите ближни - всички страдащи хора по света особено от страна на свещената Плерома на Църквата. Тази свята Плерома има задачата да помогне за ограничаване и преодоляване влиянието на преобладаващите днес секуларни явления.