Emigranti

"Случвало ли ви се е да чуете как пеят скорците? Не? В нашето село те са многобройни. Идват тук и кацат на зида, а точно под него лежат гробчетата на децата. Ще им пеят до есента и вероятно още по-дълго. Нямаме достатъчно земя за погребения, а на тях не им трябва гробище - ще отидат направо в Рая, защото са били добри и никому не са навредили.

Как започваше този ден? Светлината постепенно идваше, но все още нямаше изгрев - онази нежна граница между светлината и тъмнината, където те се срещат и сбогуват. Тя затвори очи и опита да забрави вчерашния следобед. Усещаше утрото по звука на рейсовете; когато тръгнат първите коли, значеше че вече е пет часа. С последователност стонът на ресорите съпровождаше старта от началната спирка – шофьорите познаваха добре дупката в пътя, но не можеха да я избегнат заради теснотата.

„Още хората спят“ – каза тихо Вихра и се почувства облекчена, че мислите ѝ взимаха безопасен курс. Като че ли безсънието беше далеч от ума ѝ след разговорa с Христо през нощта. Само неговият повтарящ се въпрос „Защо?“ оставаше в съзнанието ѝ.

Светлините от понеделника я объркваха; предчувстваше конфликти в работата си, страхувайки се от погледите зад себе си при завиването около коридора преди да успее да намери укритие сред тишината на стаята си.
- Знаеш ли... трябва да прекратим отношенията си – каза тя след като изчака келнерката да напусне масата.
Виждаше шока в очите му; пулсираща веничка на слепоочието му показваше разтревожеността му. След като осмисли думите й, той бързо реагира със смущение: лицето му придоби бледостта характерна за такива ситуации — това много я плаши дори само при помисъл за него. Осъзнавайки своя любов към него обаче тя не желаеше съдбата сама да решава.

- Доста размислях… прекарах много безсънни нощи…
Избягваше погледа му докато въртеше лъжицата в пластмасовото кафеено чаша.
- Защо? Защо всъщност? Макар че знаех какво ще стане един ден? – попита Христо с един дъх – Очаквах раздяла някакси... всичко изглежда твърде хубаво."
Янко Долапчиев