Стъклена кожа. Поезия

Ако разглеждаме метафората като Цветето на поезията, то творчеството на Йордан Пеев може да се определи като Градината на тези цветя. Неговата нова книга потвърджава впечатлението, че в българската литература разцъфтява талант с изключителен усет за магическите способности на метафората да създава уникални художествени реалности. Този поет проявява дълбоко уважение към безплътните, но мощни същества на думите и вероятно затова те го награждават с щедрост за ритуалното му отношение към тях. Имам усещането, че понякога получава повече от това, което е очаквал. Както се казва – дай Боже всекиму; обаче в началото на своя творчески път той действително изглежда като избран любовник на една от дъщерите на великата Дама - Поезията.

Важно е да подчертая, че не става дума за лекомислено и краткотрайно преживяване; ами за съдбоносна връзка с всички рискове свързани със самоотверженост и клетвена вярност. Нимфите на Поезията не прощават горделивостта и забравянето. Не смятам поета за уязвим спрямо тези недостатъци, но считам за необходимо да спомена това, тъй като подобни пороци са известни със своето разпространение.

Освен непоколебимата преданост към капризната орис на поета и щедрата подкрепа от страната на нестандартните думи, още един фактор ме кара да вярвам в неговото бъдеще в писателски план. Това е интуитивното (неподсказано или наложено отвън) обогатяване и осмисляне тематика му. В новото произведение йордан Пеев представя стихотворения с остри социални послания, гражданска ангажираност и философско задълбочаване. Читателят ще ги открие лесно; те не представляват просто формалности необходими за присъждане на държавна награда - а истински акценти които ще останат запечатани във времето както портретът така и името му.

Петър Анастасов