Гласът на планината

След това Шинго чу звука на планината. Вятър нямаше. Луната светеше ярко и почти беше пълна, но влага от нощта размазваше контурите на дърветата, които очертаваха върха на планината зад къщата му - те изглеждаха неясни и неподвижни. Дори листата на папратта под верандата не помръдваха.

От време на време през нощта грохотът на морските вълни достига до това усамотено място сред планините. За миг Шинго се замисли дали е чул морето, но осъзна, че всъщност чува гласа на планината. Той напомняше далечен шум от вятър, а също така звучеше като мощен тътен, идващ от дълбините на земята. Помисли си, че звукът може да е само в него самия – сякаш ушите му пищят – и разтърси глава.

Звукът спря внезапно. Само тогава Шинго почувства страх; ледени тръпки го побиха при мисълта за възможността смъртта скоро да го повика.