Войната не е с лице на жена. Последните свидетели

Беларуската авторка и журналистка Светлана Алексиевич е удостоена с Нобелова награда за литература през 2015 година. Това признание й е дадено за „полифоничните произведения, които служат като паметник на страданието и смелостта в съвременността“. Тя е наречена „археоложка на комунизма“ и „морална памет на разпадналата се съветска империя“. След впечатляващия успех на книгата си "Време секънд хенд", издателство „Парадокс“ публикува първите две творби на Алексиевич, обединени в настоящото издание.

„Войната не е с лице на жена“ (1983)

По време на Великата отечествена война над един милион жени вземат участие във фронтовете, партизанските отряди и нелегалната съпротива. Те са между 15 и 30 години и не само изпълняват роли като медицински сестри или лекари, а усвояват различни военни специалности – летци, танкисти, автоматчици… Жените вече не просто спасяват животи; те убиват! В първата част от цикъла относно Великата утопия тези жени разказват историите за войната по начин, който мъжете никога не биха описали. Вместо подвизи или стратегически движения, те говорят за страховете при убийството за пръв път или какво означава да се върнеш след битката. Сред младите тела – мъртви и ранени – те оплакват всички: немците както и своите руски бойци. За тях войната продължава дори след Деня на победата; кошмарът остава присъстващ в мирния живот. Те крият ордените си и раните си – физически или душевни – защото трябва да се адаптират към новия живот: да се усмихват, да носят високи токчета или да сключат брак. Мъжете лесно забравят женските свои другарки от фронта, което лишава жените от правото им да споделят Победата.

„Последните свидетели“ (1985)

Руснаци, белоруси, украинци... множество деца от Съветския съюз загиват по време на Великата отечествена война; затова техният глас трябва да бъде чут! Не само политици или военачалници би трябвало да говорят - най-беззащитните участници заслужават внимание.. В своята работа посветена детската перспектива Алексиевич документира спомените за конфликта чрез очите на онези деца между 7-12 години тогавашния период.
Преживяванията им са още по-ужасяващи видяни през невинността детските очи.
„Първоначално видях убит кон… после убита жена… това ме шокира“, споделя Гена Юшкевич вече възрастен журналист. С времето детската му naivnost преминава в историческа осъзнатост: „Ние сме последното поколение тук... до края... ние сме последните свидетели.
Нашето време приключва... Трябва задължително да говорим… нашият глас ще остане последен...”