В един след полунощ е светло

В пристанището най-близкият кораб свети с всичките си светлини. Над него виси бяла самотна луна. Странно, по пълнолуние и човешката душа е по-самотна отвсякога. Пътува й се нанякъде.

Отвъд реалността протръбяват дълбоки сирени, сред потайна мъгла - сякаш гибелни кораби притворно молят да ги спасиш. Но ти си пуснала котва в съня, самата си кораб и молиш за малко спасение. По пътя навътре...понякога...като кораб в мъгла.

Някои неща, които ми даде, времето си ги взе. Други остават. Благодаря за щедростта и разума, с които Вселената дава и...отнема. Във всичко има смисъл, който не всякога разбираме. Може би е достатъчно да знаем, че той е в онова, което ни прави по-силни, но и по-слаби.