Лала Боса

В творбите на Деян Енев се усеща лекота: излизаш навън в ранно зимно утро, дълбоко вдишваш студения въздух и осъзнаваш, че зад ъгъла те очаква черният тромпет на увлекателната човешка история – хващай го и свири.

Разказите в тази книга наподобяват рисунки с въглен, но също така приличат и на бронзови отливки. Тази комбинация между деликатност и здравина е трудна за постигане – присъства у Хемингуей, както и при съвременния Захар Прилепин. За тези, които предпочитат сложните словесни конструкции пред яснотата на таланта, Деян Енев не би бил идеален избор. Но онези читатели – именно тях той привлича – отдавна си задават въпроса колко още ще „съкратява“ късите си разкази без това да повлияе негативно на способността им да те завладеят? И то по начин, който може да докара сълзи на лицето ти.

Посоката, в която върви Деян Енев, ми напомня стихотворение на Иван Пейчев: „О, разбери, че ти си викът превърнат в мълчание.“ Защото последните му разкази са точно това – вопли преобразувани в тишина.

Златозар Петров