Студен ядрен синтез

Петър погледна ръцете си: здрави, силни и червени. Все още нямаше нищо кафяво по тях. Завъртя ги пред очите си и се усмихна:
- Ето ти, човек на седемдесет години все пак може да стане суетен.
Днешният ден беше неговият рожден ден. И отново не бе имало никого около него, който да дойде и да го поздрави. Нямаше я и Ваня, която единствена разбираше истински чувствата му. Петър сякаш я видя в огледалото; на дясната скула забеляза белег от шарка и му се стори, че сребристите нишки на старостта вече започват да проблясват там. Приятелите му отдавна бяха покрити с подобни следи.
Телефонът иззвъня весело, последван от познатия глас на Хари:
- Сам ли си, идиот?
- Какво говориш? - едва успя да произнесе Петър. - Току що се разделихме!
- Имам предложение за теб.
- Не ми трябват пари.
- Лъжеш! Няма такъв човек като теб – всеки има нужда от средства докато е жив.
- Може би ще затворя телефона...
- Слушай, това вече е разговор между приятели.
- И ако не го направя, то е само защото сме били в същата кал./.../