Les cerfs-volants de Kaboul

Декември 2001

Станах това, което съм днес, на дванадесет години в един студен и облачен зимен ден през 1975 година. Все още помня точното време, когато, скрит зад полуразрушена пръстна стена, надникнах с един поглед в безизходицата до замръзналия поток. Въпреки че този момент е отдавна забравен, сега разбирам колко е грешно да смятаме, че можем да заровим миналото – то се залепя за нас и винаги изплува на повърхността. Когато поглеждам назад, осъзнавам, че непрестанно съм наблюдавал тази пуста уличка вече двадесет и шест години.

Миналото лято моят приятел Рахим хан ми се обади от Пакистан с молба да го посетя. Докато слушах телефона в кухнята си осъзнах, че не говоря само с него; моите неизкупени грехове също се припомняха. След като затворих разговора, реших да почакам край езерото Спрекълс на северната граница на парка "Златната порта". Слънцето от ранния следобед играеше светлинни отблясъци върху водата, където плуваха десетки миниатюрни лодки под влияние на лек бриз. Когато вдигнах глава нагоре видях два червени хванащи въздуха с дълга синя опашка как летят високо в небето. Те танцуваха и плавно се движиха едно до друго над дърветата и ветрените мелници в западната част на парка – сякаш бяха две очи вперили поглед към Сан Франциско - мястото където вече чувствам себе си у дома. Изведнъж гласът на Хасан прозвуча вътре в мен: "За теб хиляда пъти", шепнеше той. Хасан – детето-ловец на хванащи въздуха със цепнатина между устните.

Седнах на една пейка близо до върбово дърво и започнах да размишлявам за думите които Рахим каза преди да затвори телефона - подобно на внезапна идея която му беше дошла изведнъж: "Има начин да се изкупиш."