Невъзможните убежища на поезията

"Невъзможните убежища на поезията" представлява опит за създаване на роман, който сам по себе си е невъзможен. Текстът притежава жанрова неопределеност, тъй като липсва ясна сюжетна линия и свързващи елементи извън темата, зададена в заглавието. В същото време той балансира между поезията и прозата, а също така граничи с гротескното - затова е определен като "поетесков", комбиниращ поезия и гротеска. Седемте сюжетни линии се обединяват около една основна метафора: разпадането на поетичността сред баналната реалност - това "поетично" се проявява като усещане за света, език и начин на живот; потапянето му в абсурда и лудостта служи като чистилище пред лицето на небитието. Резултатът е трагична притча, която изпитва гняв и самоирония, представена чрез разнообразие от ситуации и стилистики.