Дяволът носи правда

Героинята преминава през времето от миналото към бъдещето по изключително реалистичен начин, който е напълно адекватен, за да вкорени дълбоко в най-тясното пространство на човешкия опит - празнотата на настоящия момент. Всяка нейна дума и детайл, както и внезапните или плавни преходи при опита да се докосне до портрета й, предоставят отговори на въпросите ѝ. Тази разходка във времето и пространството цели не само личната ѝ убедителност, но и нашата осведоменост относно факта, че след живот без истинска страст - изпълнен с безкрайни колебания и рани, затваряни с плачливи обещания - е неизбежно да не достигнем до никъде. Без значение дали говорим за Вегас, Хавай или Хавана; декорът може да не представлява физическо място. Понякога тук и сега са невидими - усеща се единствено отвътре. Неизменно си представяме фетиши и сцени от живота: бойни полета или картини със започвания и завършвания; обаче те не определят ритъма на съществуването ни. Те предлагат свят от черно до бяло - такава е истината на дявола: "влачим сенките със себе си". Истинският цвят произлиза от самия човек, стига той да знае как да обича. Преоткритие означава повторно любов в пустотата на настоящето. Само по този начин можем да свалим завесата над онова схематично разбиране за любовта - че тя винаги е близо до нас; животът я поставя пред очите ни именно когато ние сами я отблъскваме чрез ненужни усилия по чужди улици.

Настоящият момент не е мизерия; ако обаче не различаваме всяко малко камъче по пътя към вечността му , можем лесно да го превърнем в такъв злощастен сценарий. Настоящето предполага просто присъствие “с теб” до края на пътя с въпроса: „Какво следва?“

---

**Дъжд**

Жената има силата на природна стихия.
Тя носи лава в дъха си - бурния гняв.
История без причина или последици.
След една целувка -
тя ще те погълне.

Но няма как нищо ново да покълне
в подобен климат - лятото угасва.
С нежната си снежнобяла кожа
тя лесно получава белези...

Какъв свят сме построили,
където само дамите заслужават грижи?
Не мога ли аз също
да лекувам раните?

Ще бъда дъжд! Ще шепна сред градините.
В стъклениците ще ставам утринна роса.
Ще галя меки кожи между коприна
с дантели.

Знам - увлякох се много... Наводних!
Изкорених дървета! Но искрено желая
покрив над главата ми - мир! И дом!
Наплаках се...
Огнище… Чай без захар…

Нека под небесата остане само тихият проливен дъжд…
Като светкавица ти свети над мен,
без умора будейки мъжката сила у теб!

Борислава Манова