Хората, които заспиваха сами

Ако искате да определите жанра на „Хората, които заспиваха сами“ от Светослав Тодоров, това ще бъде предизвикателство. Затова се доверяваме на автора и описваме новия му сборник като „моментна проза“. За един журналист, който е също DJ, е напълно логично да комбинира кратки форми в своя микс.

В началото на книгата се споменава: „Концептуална книга, в която са обединени мигновени истории между краткия и микро разказ.“ Въпреки това интимността и загадъчността на историите, съчетани с бързия ритъм, придават поетичен оттенък на текста в свободна форма. Всъщност Георги Господинов намеква за влиянието на новите медии върху писането в бележките си от четвъртата корица.

Предполагам, че книгата има малко над 50 страници; вероятно ще я прочетете повторно веднага след последната страница. В противен случай няма как да усетите напълно историите за изчезващата Аделина – тялом и духом –, момчето с безболезнено разделено тяло и визуалната проститутка. Има още интересни идеи, които заслужават внимание.

„Хората, които заспиваха сами“ притежава идеална структура за neo-noir жанр; тук различните герои разказват привидно несвързани истории – представям си ги говорещи в полузатъмнена стая по време на разпит с чуващи се сирени от линейка или дори детектор на лъжата.