Есен на брега

**СТРАХ**

Очите ми са уморени от яркото слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от силни ветрове и разпокъсани облаци,
от гари, разписания и линии,
които постоянно преследват хоризонта
с локомотиви, жици и семафори,
обгърнати в черен пушек с фенери и кантони,
но все пак никога не ни отвеждат наистина.
Скръбта ме следва - неизживяна е тя,
възникнала от образи и мисли потискани,
от тъжен смях край бордеите на пристанището,
видяното през стъкленици и ключалки.
Тъга за малката селска къща,
тъга по всичко близо или далеч.
Не желая даже насън да виждам устни,
загубили цвета си и усмивките си,
ръце безжизнени, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели парцали;
разрушени сгради, кални улици,
сандъчета с вещи от старата школа
и дъжд пред магазините и пазарите -
разпрострял своята празна сива мрежа.
Не желая вече никога да бъда самостоянен
с думите за любов, омраза или истина.
Ако се наложи - ще напусна света безшумно,
но оставяйки зад себе си любовта на хората
с нежността в затворените помещения;
очите ми завинаги ще останат затворени
следствие на многото слънце.

Иван Пейчев