Доброто старо време

Исках да се занимавам с пеене, но ми казаха, че е по-добре да не го правя. Убедиха ме, че нямам шанс в тази област и че с моя глас и външен вид не трябва да излизам на сцена. Стремях се също така да пиша и композирам песни, но направиха всичко възможно, за да ме разубедят. Отново чувах същите коментари - човек като мен не би могъл да има бъдеще в това поле. Въпреки това тези, които четяха текстовете ми (особено читателите), вярваха в таланта ми. Сега обаче пиша своята автобиография с убеждението, че не съм нито писател, нито литератор. Все пак животът ми може би заслужава разказване – казвам "може би". Днес, когато вече имам опит и малко повече зрялост, задавам си няколко въпроса: Как стигнах до тук? Времето лети бързо; сякаш колесницата на живота ми минава покрай мен и аз - станал по-мъдър - се опитвам да забавя темпото си. Дори съм измислил епитафа си: „Тук почива най-възрастният от гробището.“ Когато говоря за старостта си, визирам истинската старост – бръчки по лицето и побелели коси; но духът ми остава светъл и настроението бодро. И все още държа здраво на този живот – поне засега той остава най-прекрасното преживяване за мен.
Шарл Азнавур