Разговори от изпуснатия влак

Неясно защо, паметта отново реши да се върне към забравените истории от миналото. Вероятно тези наративи са се появили в неподходящ момент, когато не съм бил готов да ги възприема и записвам или пък съм бил зает с други събития и съдби. Оставял съм ги "там", сякаш само временно, след което ги затрупвах с нови преживявания. (Може би паметта сама е действала по този начин - независимо и тайно от мен?) Единствените неща, които никога не съм оставял настрана, са стихотворенията – те винаги изискваха моето внимание.

Образите, на които посвещавах времето си в онези трудни моменти, героите и героините от шокиращите "частни случаи" често бяха груби и жестоки, объркани и замърсени; някои дори носеха белезите на насилие. Странно е, но именно тези персонажи и сюжети ми изглеждаха належащи – не си позволих да ги игнорирам или оставя "в резерв". Вероятно причината бе в наблюдението ми как обществото бърза да заглушава подобни истини и да забравя. Имах желанието да му попреча.

И така: множество симпатични образи обитават пропуснатите ми разкази и най-вероятно никога няма да намерят място в книга като другите произведения. Но историите им – подредени (или по-скоро разбъркани) от паметта – притежават достатъчно мъдрост, правда и добросъвестност за да бъдат представени пред света. Понякога те изглеждат напълно невероятни или абсурдни. Защото животът е един своенравен автор – вдъхновението му идва внезапно, без значение дали ще бъде прието сериозно или не.