За Русо и градските идиоти. Убийството на Моцарт

ЗА НАДЕЖДАТА

Веднъж, докато гребях с лодка в морето, забелязах една самотна пеперуда, която се носеше над вълните. Вероятно вятърът я бе откъснал от любимите й цветя и я беше отнесъл далеч навътре. Сега тя летеше изтощена и ниско над водата. Всеки миг се опитваше да намери място за кацане, вероятно вярвайки, че ще срещне нещо стабилно под себе си, но усещаше само безкрайното море долу – издигаше се и после пак спадаше... В подобна ситуация нито една друга пеперуда не би успяла да стигне до брега, но тази продължаваше да лети напред, защото всяка приближаваща вълна ѝ изглеждаше като шанс за спасение. Всеки следващ момент ѝ предоставяше надежда и тя щеше да го очаква до последния си дъх на крилете.

Когато мисля за надеждата, винаги ми идва наум образът на тази пеперуда сред вълните; тя всъщност кацна на края на моята лодка и заедно с мен достигна брега преди да литне към цветята.

Кой може да твърди със сигурност, че ако имаше способността да оценява всичко около себе си, пеперудата трябваше просто да отпусне крилете си?