"Джагфар Тарихы" като извор за българската история

**Предговор**

През 1680 година, по нареждане на "вожда на българското освободително движение" срещу руските императори, сеид Джагфар и неговият секретар Бахши Иман изготвят сборник с летописи от средновековни български автори от Волжка България. Целта му е да вдъхне патриотичен дух у волжките българи и да ги мобилизира за борба против чуждата власт. Според Ф. Г.-Х. Нурутдинов, който подготвил останалите части от сборника за печат, през 1681 г. Джагфар организирал въстание, но след две години неравна битка то било потушено от руския режим. Оригиналният текст на сборника изчезва, но в началото на XX век е открит препис от XIX век написан на "български тюрки". След предприетите действия от съветските власти в края на 30-те години за "тотално унищожаване" на българска литература с национален шрифт, през 1939 г. волжкият българин Ибрахим Мохаммед Каримович-Нигматулин го превел на руски език. Той загива по време на войната (според Нурутдинов през 1941 г., а според снимката в сборника - през 1945 г.), но ръкописът попада при племенника му Ф. Г.-Х. Нурутдинов – тогава студент по история и впоследствие професионален историк. Той отправя молба към АН на СССР за финансова помощ за публикуване на ръкописа, но получава пренебрежителен отказ. Решава да подготви извадки от най-съществените части; обаче всички тетрадки и частичното съдържание мистериозно изчезват преди завършването й. Това, което остава (приблизително половината от оригинала), Нурутдинов публикува през 1993 година в Оренбург с подкрепата на клуба „Булгар ал Джадид“ и редакцията нa вестник „Болгар иле“.

До преди около десетилетие този сборник беше напълно непознат в България, но благодарение усилията нa Пламен Анакиев от издателство "Огледало", той стана достояние nа българската публика през 2003 година и бе посрещнат с голям интерес.