Иво Андрич и неговата Босна

В нашето културно съзнание Той и Тя са неразривно свързани: човекът Андрич и Босна. Те остават неделими и днес, когато Босна представлява незарастваща рана на континента, който търси мир. А Андрич остава признат писател и мъдреца, чиято стойност не е оценена напълно.

Той беше предвидил всичко това. Защо никой не го послуша? Постоянно предупреждаваше за тези проблеми – защо гласът му от миналото остана нечут? Чрез историческата памет на своите предци, през съдбите на героите си и страховете в безсъницата си той участваше във всичко това. Защо хората пренебрегнаха неговите думи?

Андрич виждаше бъдещето чрез призмите на миналото - как така не го разбраха? Рядкост е съвременността да се връща към творец с такова внимание както Европа прави с Иво Андрич в годината на стогодишнината му. Приживе той получи всякакви признания, но сега може да получи необичайна награда - „Касандра на XX век“. Когато говореше за края като „земя на омразата“, знаеше точно какво казва и кому го адресира. Не бе Оруел или Солженицин, но по странен начин се вписва сред тях; подобие, което може да шокира някои.

Неговият опит за предупреждение относно злото чрез съдбата на Босна остана пренебрегнат. В средата на века той беше откритие за Европа; никой нямаше идея колко мрачни прозрения ще донесе в края му. Приеха го просто като талантлив разказвач, без да осъзнаят, че в Изтока разказвачите играят ролята и на пророци.

Цялото му творчество обхвана граници между реалности: мечти срещу действителност; красота срещу ужас; надежда срещу отчаяние. Но пропуски бяха направени – то представляваше пророческа визия и важно послание към обществото.

Широкият интерес към произведенията му от страна на Европа през последните три десетилетия показват един парадокс: въпреки вниманието им към него те остават далеч от истинското значение зад словата му – пример за отчуждението от човешкия опит в нашия век.
Боян Ничев