Хардал

Щастливи са онези, които през целия си живот носят в себе си частица от детството – като защитена от вятъра великденска свещица по пътя към дома. Те виждат различни съдби в тревожните слънчогледи на Ван Гог, докато другите просто наблюдават слоевете боя върху евтино платно. Тези хора стоят до разсъмване край мъждукаща лампа и преминават през далечни пустини в търсене на чудото, което би могло да придаде цветност на живота им, под насмешителния поглед на възрастните почитатели на сигурността и комфорта. Превръщат кратките срещи с противоположния пол във вдъхновяващи истории, развяват ги като знамена и когато вече не са нужни и остават изоставени по улиците, изпитват непоносима болка. Обикновено те не стават велики лидери, защото нямат опит с интригите; често падат първи в битки, понеже не обичат да удрят и не знаят как да се защитават. Непосредствената им доверчивост провокира другите безпардонно да ги лъжат – ей така за забавление. Животът им е изпълнен със шамари - приятелски, предупредителни или разрушителни. Но именно те са единствените способни да се радват до края на дните си дори сред собствените си бедствия. Без значение дали имената им са Дон Кихот, Гетсби или княз Мишкин; те познават Тайната и истинското Щастие. А останалите само ги наблюдават отвъд дистанцията и недоумяват: "Какъв идиот! Защо продължава да се усмихва дори тананика? Все още вярва ли в жълтия бронз за злато? Все още ли има надежди за Дядо Коледа или добротата? Нали вече стотици пъти съм го бил, крал му съм взимал приятелката или семейството... Как може този невероятен глупак даже да не осъзнава колко трябва да бъде нещастен?" Защо?