Living To Tell The Tale

В "Да живееш, за да разкажеш" Габриел Гарсия Маркес – носител на Нобеловата награда за литература през 1982 година и автор на "Сто години самота" – споделя своите лични преживявания от завръщането си в къщата, в която е израснал, и спомените, които това посещение буди у него. „Майка ми ме помоли да я придружа при продажбата на къщата“. Когато той бил на двадесет и три години, млад мъж експериментиращ с писането си, майка му го поканила да се върне с нея в селото на неговите дядовци и към спомените от детството му в Колумбия. В първата част от мемоарите си известният автор се връща към атмосферата и влиянията, оформящи неговото забележително въображение и поставили основите на световноизвестната му проза. "Съкровищница, откритие на загубена земя, за която знаехме че съществува, но не можехме да намерим. Увлекателно чудо." ("The Times"). "Прекрасно пътешествие. Никога по-малко от чудо." ("Sunday Times"). "Маркес пише с тази лирична магическа езикова формация, каквато никой друг не може." (Салман Рушди). Като един от пионерите на магическия реализъм и вероятно най-значимият глас в латинскоамериканската литература, Габриел Гарсия Маркес получава международна признание за романите си, нехудожествена литература и сборници с кратки разкази. Сред произведенията му преведени от Penguin са: "Есента на патриарха", "Добър път господин президент", "Събрани разкази", "Хроника за една предстояща смърт", "Генералът в лабиринта", "Невината Ерендита и други истории", "В часа на злото", “Листна буря”, “Любов по времето на холера”, “Спомени за моите меланхолични проститутки”, “Новини около едно отвличане”, “Никой не пише до полковника”, “За любовта и други демони” ,“Историята за един корабокрушенец” както и „Странстваниците”.