Homo Epistularum и животът вчера

Имало е период, както в живота, така и в литературата, когато писмата се считали за важна форма на съществуване. Днес те са част от ненужните остатъци на миналото. Въпреки това понятието анахронизъм остава актуално - то показва, че все още има какво да изразява и хората усещат нужда от него. Писменото наследство е точно такова.

Вероятно в някоя друга литературна традиция съществува подобна книга. В нашата обаче не можем да намерим нещо аналогично по този начин или с такъв времеви и текстов обхват. Но това не е основната причина за моето интерес към темата.

Другите причини включват факта, че става въпрос за диалог между двама участници: единят – писател-художник, а другият – скромен литературен критик и историк; разговорът винаги касае литературата и нейния живот. И двамата бяхме ограничени откъм публичност по различни причини, което наложи много от обсъжданите теми да бъдат формулирани само в лична кореспонденция. Ние с Йордан Вълчев станахме необходими един на друг след като изградихме определено ниво на доверие и разбирателство.

Надсловът на книгата напълно оправдава себе си благодарение главно на Йордан Вълчев. Много от тези, които са общували с него, смятат той за истински homo epistularium – буквално всеки ден той изпращал множество послания до различни адресати: благодарности, идеи и възражения. Правел го с чувство за дълг вместо просто по навик или желание за признание; бил безкрайно активен в това отношение.

Биха могли да се съставят цял том негови „открити писма", свързани със спорове или недоволства относно разнообразни институции или личности — било то до министъра на отбраната Владимир Стойчев или редакцията на "Литературная газета" в Москва във връзка с представянето на делото на Кирил и Методий; имало е писма даже до академик Илчо Димитров - министър на образованието - както и до главните редактори на "Литературен фронт", "Поглед" и "Работническо дело". Този сборник би представлявал ценен урок по гражданска доблест и писателска моралност.