Италианското момиче

Това беше името, което италианката ми спомена, когато излизаше от гората онзи ден, който сега изглежда толкова далечен. Звучеше като заклинание, подшушнато ми за бъдеща употреба. Сега най-накрая устата ми успя да го произнесе. Тя се приближи и седна на другия край на леглото; ние двамата просто си гледахме в очите. Не помня някога да съм наблюдавал друг човек по такъв начин – сякаш поглъщах лицето отсреща с очи и то ставаше част от мен. Усещах я физически, но не беше плътско желание; по-скоро бе свързано с времето – едно безкрайно разтеглено усещане за настоящето. Не се усмихна, но строгият й вид се промени - омекна като восък и придоби тон на тъжно обезсърчение. Изглеждаше сякаш внезапно отпусната и я обзе умората на пътник след дълго пътуване отдалеч.