Лирика. Антология

Съставител: Борис Христов

За един песимист

Да, той е роб, народът, и дълбоко спи в безразличие,
в тишина без злоба на познато спокойствие.
Тежките окови теглят и в смирение умира,
че сякаш щастието намира в страданията си;
да, братко, той е роб.

Но не произнасяй хулни думи, недей го проклина,
защото изглежда слеп за злото по-дълбоко
забито с нокти -
изсмуква последната капка живот от него,
всичко е дал; защо грешиш?

Зная, ти го обичаш – вечният невольник
и с болка ругаеш при копнежа си син;
знам твоите мечти...
Израснал си до него и делил си залък черен,
но кажи ми верен син: познаваш ли го?

О, ако знаеше тайните му съмнения
и мъченията в сърцето му безкрайни
на този прегърбен роб,
ти би се ужасил и нямаше да проклинаш така жестоко
участта му тъжна би оплакал горчиво –
като пред бащиния гроб.

А той негодува срещу своята съдба като робот.
Чувства дълбочината на неправдите около себе си,
но няма сила...
В бедите обвинява злата орисия
и поглед към небето отправя надеждата:
слепее сред тъмнината!

Иди при него: лъч светлина от твоите знания
нека блесне в непрогледния мрак.
Когато погледне това сияние ще скъса оковите свои
и сам ще намери пътя към честита бедност.

Пейо Яворов