Бог ръка ми е подал

„Виж, виж, Гени Георгиева - младежи с понаболи мустачки и блеснали очички шушукаха за нея, докато тя се разхождаше из софийските улици. Към техния шепот се присъединяваха и гласовете на съученичките й, които хвърляха завистливи или мечтателни погледи към красивата девойка с буйни кестеняви коси. Не убягвала от вниманието на сериозни мъже и елегантни дами. Големият скулптор Андрей Николов я спирал многократно на улицата с предложение да бъде модел за неговите творби. Тя сама не знаела защо отказала. В онези дни гимназистката трети клас със загадъчна усмивка наблюдавала града от своя голям портрет в витрината на фото „Изкуство". По-късно често ще се появява и във фото „Луна", където ще бъде до великия Шаляпин... Съзерцаването било важно за нея, както и лудостта – собствена такава, различна от игривостта на другите деца. Това отличие - което изпъквало по свой начин и привличало душите около нея - било божествено дело, знак от раждането до края… За добро или зло нямало как да избягаш от него. Още като малко момиче обичала уединението си – търсела го активно през свободното време в събота и неделя, когато всички били навън. Жадувала за нов вид общуване със света; единственият досег не ѝ стигал. Рисувала - дали столове или маси или пък някакви спокойни душевни нагласи; притежавала силно чувство за перспектива и цветност. Писала стихотворения – изразявала своите послания върху хартията имайки предвид само себе си; оказало се даже че едно нейно произведение вдъхновено от лук печели единствената шестица в класа през годината след безкрайно строгото одобрение на учителката им."
Зоя Захариева-Цанкова