Людмила

Людмила Живкова има необичайна съдба, както приживе, така и след смъртта си. През 80-те години на миналия век за нея беше създаден официален култ, който се поддържаше изкуствено. В края на века обаче тя стана мишена на открито злословие и присмех. Политическият прагматизъм на тъй наречените комунисти я превърна в символ на системата, от която тя постепенно се дистанцираше напълно. По-късно новите демократи започнаха да я използват като обект за освобождаване на своето недоволство срещу същата тази система, с която много от тях бяха свързани в миналото.

Може би е имало надежди, че противоречието между фалшивото възхваляване и явното озлобление ще отслабне с времето поради забравата. Много от младите хора дори ако са чували за нея, нямат никакво мнение или интерес към личността й. Забравата носи със себе си спокойствие и почивка след хаоса на социалната среда; настъпва хладният климат на безразличието. Но това е друга история./Богомил Райнов/