Жената, която чакаше

Размишлявах за самотата на тази жена, нейния мир и тялото ѝ...и изведнъж осъзнах, че никаква философия не може да разкрие тайните на живота ѝ. Животът е твърде ярък и болезнено прост в контекста на различни теории и анализи. Той представлява съществуването на една жена, която очаква своята любов – без допълнителни загадки.

Тази забрава относно миналото беше още по-очевидна в Мирное, където живееха хора, които можем да наречем изгубени души – старици, прогонени от своите домове от самотата, болестите и апатията на близките им... В този затънтен район на руския Север се надявах да открия съветската епоха в нейното най-чисто проявление – едновременно месианска и абсурдна карикатура на времето си. Но времето просто отсъстваше от тези села; те сякаш продължаваха да съществуват след рухването както на режима, така и на империята. Всъщност вървях сред предчувствие за бъдещето. Следите от историята бяха заличени. Оставаха само златистият отблясък върху върбовите листа над черната повърхност на езерото, първият сняг който обикновено идваше през нощта, и мълчанието на Бяло море зад горските масиви. А там стоеше жената с дългия военен шинел край брега; тя спираше до пощенската кутия при кръстопътя. И това оставаше основното.