Алкохол

Не изпитвам завист към Калин Терзийски. Не мога да завиждам на никого, който пише писма от ада. Мога единствено да оценя работата му и да се надявам, че ще продължава да копае все по-дълбоко в мините, извличайки ценни парчета от най-важното изкопаемо – собствената си душа. Прочетох „Алкохол“ за кратко време и я усвоих бързо; очите ми преминаваха през страниците с повече скорост от обикновено. Докато някои шофират пияни, аз четях книгата в подобно състояние, без реално да съм пил нищо. Когато стигнах до определени части, не успях да сдържа сълзите си. В „Алкохол“ има достатъчно страници, които могат драстично да те променят. Тя е като счупена бутилка – не може нито трябва да бъде прибирана; всеки сам трябва да намери своето парче стъкло и реши какво ще прави с него.

Книгата е малко по-структурирана от „Тропика на рака“, а ако някой търси скандал там, със сигурност ще го намери. Има множество теми и прилича на кофа с различни неща - както казваше Хък Фин в началото на своята история за живота при съдията: просто посегнете и вземете това, което ви харесва.

Работата му е безусловно добра – Пасков и Терзийски не са успешни само локално или регионално; те блестят независимо дали сме под чаша алкохол или не. Произведения като „Балада за Георг Хеник“, „Германия, мръсна приказка“ и „Алкохол“ имат своето място обективно – те са далеч от мокри мечти на автори с амбиции предимно зад масата.

„Алкохол“ представлява остро предупреждение към общество, което живее условно наклонение вместо истински живот. К.Т., според мен е артист именно защото той се интересува повече от действията си отколкото от образа си пред другите – спокойно мога това твърдя без личен опит с него.

В последно време наблюдавам как хора нападат други относно стиловете им на писане - бавната или бърза литература например; но знам със сигурност едно: “Алкохол” е литература! Силната лична проза разкрива разрушителния потенциал у нас сама по себе си - тя напомня за коктейл "Молотов" срещу демонията лош вкус.

Успехът на книгата няма значение след като вече съществува; тя изглежда като обявяване война против недоброжелателството в културния контекст.
Когато споделям мнението си за нейния интензивен ефект върху читателя можех много точно навярно каза ли беше правилният термин... Всъщност края й ни поставя лице в лице със самите нас такива каквито сме били в най-трудните моменти — онези мигове които желаем никога повече да припомним особено когато всичко изглежда наред — даже когато тръгнем обратно назад… направо към ада още веднъж…

Стефан Иванов - поет