В наказателната колония

След Втората световна война, Кафка бързо получава признание и заедно с Джеймс Джойс и Марсел Пруст е считан за един от „тримата влъхви“ на модерната литература. За него са написани хиляди страници – както положителни, така и критични – което надвишава обема на самото му малко и незавършено творчество.

Авторът описва своето изкуство като „форма на молитва“, метафизично начинание, целящо да улови неясните видения. Това е едновременно забранен и необходим опит да се разбере мистерията на съществуването чрез силата на словото, но без надежда за успех. Неговото творчество представлява не просто акт на писане, а преди всичко душевно състояние, интензивност в възприятията и вътрешна нагласа към света; това е стил на живот. Той споделя: „Аз съм писател дори когато не пиша.“

В разказите си Кафка изгражда специфичен душевен пейзаж с променлива гледна точка – понякога близка, а друг път разглеждана „от птичи поглед“. По този начин той създава свят-притча, в който постепенно расте усещането за отчуждение. На преден план изпъкват необяснимостите и абсурдността - онези аспекти от живота, които трудно могат да бъдат логически осмислени и които деформират човешката природа и обезценяват живота. Макар че езикът му изглежда простоват отвън, той напълва разказите си с множество значения, открити индивидуално от всеки читател. Според Алфред Дьоблин творчеството на Кафка притежава строг реализъм с добавена нотка подземност и тайнственост именно затова неговата привлекателност остава толкова силна.