Как да бъдем щастливи с малко

Ние, англосаксонците, често се гордеем със своята сдържаност. Макс Аделър разказва за едно момче, което баща му изпратил да донесе дърва. Момчето използвало възможността да избяга и не се завърнало у дома цели двадесет години. След това, една вечер, един усмихнат непознат влязъл при двамата стари родители и заявил, че е техният дълго изгубен син, който най-накрая е решил да се върне вкъщи.
- Е, май не си бързал особено - промърморил таткото - а ти помисли какво ще правиш с дървата.
Веднъж обядвах с познат англичанин в ресторант в Лондон. В един момент влезе мъж и седна на близка маса. Той огледа помещението и когато срещна погледа на моя приятел, му се усмихна и кимна.
- Извинявай - каза той – трябва да поговоря малко с брат ми. Не съм го виждал от пет години.
Той довърши супата си спокойно и преди да стане за ръкостискане с брат си внимателно избра мустаците си. Двамата разговаряха кратко след което приятелят ми се върна при мен.
- Никога не съм мислил, че ще го видя пак - сподели той.- Беше назначен в гарнизон в Африка... как ли беше името? Където ги нападна Махди. Само трима оцелели живи. Джим винаги е бил късметлия.
Сетих се за този случай докато вечерях с руски приятели в хотел Санкт Петербург. Един от тях не бе виждал втория си братовчед минен инженер вече година и половина. Те седяха напротив един друг и поне десет пъти по време на вечерята единият скачаше от стола до другия за прегръдка. Прегръщаха се силно, целуваха по бузите и после сядаха обратно със влажни очи; сред своите подобни действия изобщо не учудваха никого.

Из разказа "Създанията които един ден ще станат хора".