Луна в празен вагон

Срамежливите стъпки, смачканите завивки и кучетата на безсънието цяла нощ драскат по вратата. Тялото, нежелано и изтънено, сякаш се свива; камък е в корема и тежест върху езика. Голи охлюви изпълзяват под камъните, а самотата бавно се прокрадва след тях. Слепецът опипом търси път напред-назад от единия до другия край на пресъхналото желание. Влажният мухъл избива по коридорите на къщата - зелен като очите й, като плача ѝ. Чия е тази къща? Кой е този град? И кой ще ти донесе утеха в следобеда, висящ над парапета – жената ли с напуканите устни и ранен зърно на лявата гърда или желанието да я прегърнеш и да възвърнеш свободата си?