Зиян

Снегът ни поглъща живи. Първоначално се опитваш да се справиш с него само с ръце. Напълваш дланите си със сняг и го хвърляш обратно, откъдето е дошъл. След това използваш лопата – една на двадесет души! Само един инструмент за четиридесет ръце! И може би още една кирка, която вече е счупена от ударите. Риеш и копаеш! Сняг продължава да вали, докато не те затрупа напълно. Дъждът пада, докато не те удави. Вятърът духа силно, изтръпвайки краката ти от земята и отвявайки те нанякъде. Ако слушаш внимателно, можеш да чуеш как светът шепне: "Човече, време е да си тръгнеш!" Но ти упорстваш и оцелявяш. Земното притегляне държи всичко под контрол; нямаш къде другаде да отидеш освен тук - на тази земя, която постоянно те отблъсква и разтваря пред теб като че ли за да те погълне. Марс изглежда твърде далечен! Човешкото съществуване на планетата прилича на родео – урагани, лавини, наводнения и земетресения са част от ежедневието ти. Бориш се с лопата в ръцете си и извикваш "Тук е моят дом!". По дяволите! Това място не е истински дом! Тук няма нищо стабилно! Земята не представлява убежището за човека; тя не е нашият уютен ъгъл. Ние сме приковани към повърхността й от гравитацията без яснота откъде можем би били прогонени? От Рая? Не вярвам в това нито малко!