Безразличният. Роман

Миналото има способността да ни настигне в моменти, когато сме убедени, че сме се освободили от него завинаги и сме го оставили зад гърба си. Всеки носи у себе си малко дяволче, което с упоритост на архивар събира точно онези неща, които смятаме за забравени. Как можем да премахнем тези спомени без да се нараним? Как да пишем за теми, които искаме да погребем? Късно осъзнаваме, че единствено онова, което укриваме от самите себе си, е заслужаващо разказване. (Всичко останало е просто работа.) Дяволчето нетърпеливо чака моментът, в който ще пробием бариерата на нашите белези и ще разгледаме потискания страх и позорното ни безсилие. Но срамът остава нем като мълчание. Желанието ни е да се потопим в гузните чувства без обаче действително да се замърсим или отново да усетим неприятната миризма на миналото ни; не желаем нито детайлно изследване на ежедневното предателство към себе си. Това причинява болка и трови нашата привидна невинност. Но нали именно саморазрушението вдъхновява истинската креативност? Така мазохизмът става критерий за автентичност...