Така живях. 85 стъпки от люлката

„Признавам, че старостта кара хората да се чувстват свързани със земята, която е тъмна; светлината и ясното небе са над нас.“

„Така живях. 85 стъпки от люлката“ представлява опит за автобиография, вдъхновен от автора си. Той разказва живота си, използвайки формулировка на съществуването, с цел да оцени резултатите от всички свои положителни и отрицателни моменти. И той определено не е лош. Авторът започва историята си с детските години в полетата на Долна Бяла речка; описва преживяванията си около Девети септември, които никога няма да забрави и неговия край – пътя му от поляната до училищната чина до работата в пресата и телевизията. Разказът му е бавен, последователен и изпълнен с типичния за него хумористичен тон, с намигвания към читателя; обикаляме чужди страни (където българинът представя родината си по свой начин); споменава известни имена от близкото минало – писатели, общественици и обикновени хора – припомняйки интересни събития. С немалко носталгия стремглаво потъваме назад във времето и осъзнати от толкова много емоции ставаме объркани като Пурко прав в заключителната равносметка на Никола Статков:

„Безбожник съм, не вярвам нито в Бога, нито в Дявола, но уважавам християнската религия на народа ни, която му помогнала да оцелее след близо седем века робство – византийско и турско. Оцеляло след това безкрайно робство само за десетилетия днес свободно демократично с евроатлантически ценности…

Искам усърдно да живея. Да виждам природата около себе си: земята със своите гори и цветя; мравките и соколите. Да наблюдавам небето с облаците и звездите. Да слушам звуците на околните щурци или песните на птиците; кавала или Дунавското хоро на Дико Илиев както цигулката или Петатовата симфония на Бетовен... Уви!...

Но въпреки всичко аз все още живея! Живей ти също така човече - живей в мир любов и добрина; недей жадува за власт или богатства! Радвай се на живота който е единствена неповторимост! И никога не се вземай твърде сериозно!“