Правило 42

Не, не и отново не. Никой не те разбира,
освен мъртвите поети, само те
влизат в очите ти като безкрайни морета
и звучат с далечните си брегове,
където спи
на твоя сън пясъкът,
а крабовете го пробиват
с несигурността на настоящето;
капят дълги перести листа,
докато вятърът издига водни статуи.
Тук никой не те схваща –
замерват те с изгнили междуметия,
катинарите щракат, а ключовете се въртят
вместо да предлагат маргарита между зъбите.
И ти ставаш непокорен
зад решетките на недоверието,
спиш на Луната,
измисляш имена за птиците,
рисуваш безграничното върху пепелта
и мечтаеш то да възкръсне – ти,
бащата на феникса и майката на детето.
Може би онези около теб не разбират –
те са потопени в жажда,
а изворът е просто вода за тях,
без значение че представлява империя от светлина
с армия сенки
и мокри следи по гладките камъни на Шива и Лакшми.
Вероятно нямаш поза лотос, а просто седиш
и чакаш някой да повярва в теб или зайче, за да спреш да плачеш –
ти, баща на вечния скептицизъм
и майка на дъжда. Какъв ураган! Какви светкавици!
Пиршество за сетивата.
Ако сред тази гмеж от небеса и земя остане някой сух – той ще бъде с ръст
на велика тайна и лице
толкова проникнато с доброта, че
ще започнеш да осъзнаваш – ти —
баща и майка на новородени въпроси.