Последният човек

Периодът, в който се появяват четирите произведения - "Смъртната присъда" (1948), "В желаното време" (1951), "Онзи, който не ме придружаваше" (1953) и "Последният човек" (1957) - е средата на XX век. Този момент съвпада с живота на Морис Бланшо (1907-2003) и периода на написването на неговите творби. Той представлява първо просветление, което може да бъде осветлено допълнително от факта, че става начало на радикалното му отстъпление от Париж и публичността, която този град символизира. Вместо това той търси самота за размишления в средиземноморското селище Ез.

На български вече са публикувани два сборника с повечето от известните му литературно-критически текстове - "Предстоящата книга" и "Литературното пространство". Въпреки това тези четири книги представляват първоначални произведения на Бланшо в местния контекст, които би трябвало да бъдат обозначени като фикция. Обаче, както личи, такова определение е класическо по своя характер; но при Бланшо то изглежда малко неточно именно заради трудността да се очертаят ясни граници спрямо хуманитаристиката и несигурността относно валидността на всяка опитна териториализация чрез дефиниране.

Тези книги предизвикват размисли относно жанра си – или те остават безименни до момента или пък изразяват отказа от класификация по отношение на жанровете. Те съдържат неопределими текстове, напомнящи ни за предпочитанията на Бланшо към усилията подобни на тези на Маларме – стремежът да се направят разграничения между критика, рефлексия, романи и поезия... Всичко това цели единствено опита „писане“, което представлява „най-великото насилие", защото нарушава Закона – всеки закон включително собствения си закон.