Смъртната присъда

Периодът, в който се появяват тези четири книги - "Смъртната присъда" (1948), "В Желания момент" (1951), "Онзи, който не ме придружаваше" (1953) и "Последният човек" (1957) - е средата на XX век. Този времеви контекст съвпада с живота на Морис Бланшо (1907-2003) и творческия му процес. Това време може да бъде разглеждано като първо просветление, допълнено от факта, че то отбелязва началото на радикалното изтегляне на Бланшо от Париж и публичността, която символизира яркостта на столицата. Вместо това той се насочва към по-самотно мислене в малкия средиземноморски курорт Ез.

На български вече са публикувани два сборника с повечето от неговите известни литературнокритически текстове - "Предстоящата книга" и "Литературното пространство". Въпреки това, настоящите четири произведения са първите от Бланшо в местен контекст, които могат да бъдат обозначени като фикция. Но както става ясно, такова определение е класическо за жанра; обаче при Бланшо и вида мислене, което той представлява, то изглежда леко неточно. Причината за това е трудността да се поставят ясни граници спрямо хуманитаристиката и съмнението относно дълбочината на всяка опитна териториализация чрез прокарване на линии.

Тези книги предизвикват размисли около жанр без точно име или представят продължение под формата отказ от категоризации. Те съдържат неопределими текстове и напомнят за пристрастията на Бланшо към усилията подобни на тези на Маларме – стремежа да се правят безполезни разграничения между критика, рефлексия, романи или поеми... Всичко това е свързано с концепцията „писане", което според него представлява „най-великото насилие”, тъй като нарушава всеки закон – включително собствения си закон.