Онзи, който не ме придружаваше

Периодът, през който се появяват четирите произведения на Морис Бланшо - "Смъртната присъда" (1948), "В Желания момент" (1951), "Онзи, който не ме придружаваше" (1953) и "Последният човек" (1957), е средата на XX век. Този времеви отрязък съвпада с живота на автора и написването на неговите текстове. Това е началото на един нов период, в който Бланшо започва да се дистанцира от Париж и публичността, свързвана с него, за да потъне в размисли в малкото средиземноморско селце Ез. На български вече са издадени два сборника с повечето от известните му литературно-критически статии - "Предстоящата книга" и "Литературното пространство". Въпреки това настоящите четири тома представляват първоначалния контекст за Бланшо тук и би следвало да бъдат определени като фикция. Все пак обаче подобна характеристика може да изглежда неточна в случая с Бланшо, тъй като трудно могат ясно да се очертаят границите между различните хуманитарни дисциплини. Освен това остава под въпрос доколко всяка опитана категоризация действително носи дълбочина. Произведенията предизвикват размишления относно жанровете – те сякаш оспорват необходимостта от конкретно название или пък служат за своеобразен отказ от установяване на жанрови рамки. Непредвидими текстове напомнят как Бланшо не избягва усилията по подобие на тези на Маларме - стремейки се към разграничаване между критика, рефлексия, романи и поеми... всичко това е част от опита „писане", което той нарича „най-голямото насилие”, тъй като нарушава всички закони – както общоприетите, така и собствените си правила.