Цената

Валери се настани на една от пейките, близо до Айфеловата кула. Въпреки че вече беше прекарал месец в Париж, за първи път успяваше да се отклони от болницата. Сега седеше там, под самия символ на града, и все още не можеше да повярва, че е той човекът на тази пейка. Беше неподвижен и не смееше да помръдне, както правеше навсякъде другаде след пристигането си в Париж. Когато нямаш средства и приятели в непозната среда, несигурността го преследва постоянно. Чувството за опасност в неговата емигрантска изолация никога не го напускаше.

Тази мъчителна тревожност го обземаше всеки път при посещение на ново място дори и в София; особено тук – точно под величествените крака на Айфеловата кула. Все още не беше започнал да задава онези сложни въпроси относно смисъла на решението си да напусне България и да остане сам без познати или подкрепа – почти без средства. Далеч от родината, семейството и хората пред чийто врати може спокойно да почукаш с думите "гладен съм". И така сега - самотен, беден и без компания... Единственото му оръжие бе волята - по-скоро инатът му да опита всичко възможно за доказване себе си независимо от жертвите които трябваше да понесе; дори когато ситуацията изглежда абсурдна или невъзможна. Празният джоб допълнен само с упоритост - това бе неговият образ сега…